Залутах се. И казах ти: Ще те напусна.

Сърцето ми пое в посока друга.

"Не си отивай" - молеха ме устните -

"Животът ми без теб ще е за лудо".

Обърнах се. За миг. Егоистично

погледнах те. С безкрайно неразбиране.

Очите ти затрепкаха звездично

с издаен блясък - миг сълзеумиране.

Докоснах те. Не можех да допусна

да тръгна, без дори да се ръкуваме,

а спомените лудо запрепускаха

на бърз каданс в неискано сбогуване.

Прескочи на сърцето ми синкопът,

щом чух (уж чаканото толкова) "иди си"...

Но как да тръгна? Ти си ми животът.

И смисълът на всичкото ми... ти си.

Не ме предавай, моля те, сърце!
Не му показвай колко го обичам...
Не искам да краде от мен с ръце,
с които вече друга е събличал.

Косите и са в шепите му, виж! -
по пръстите му още се преплитат...
С остатъците ли ще се тешиш? 
(защо, сърце, и малкото ти стига...)

Обгръща те със нейния парфюм. -
Не те ли унижи пре-много вече?
Обичай го, но нека е наум!
На думи - любовта ти само пречи...

Не ме предавай, чуваш ли, сърце!
Поне веднъж опитай да не плачеш.
За него си преплувано море!
Едва ли нещо повече ще значиш...