Залутах се. И казах ти: Ще те напусна.

Сърцето ми пое в посока друга.

"Не си отивай" - молеха ме устните -

"Животът ми без теб ще е за лудо".

Обърнах се. За миг. Егоистично

погледнах те. С безкрайно неразбиране.

Очите ти затрепкаха звездично

с издаен блясък - миг сълзеумиране.

Докоснах те. Не можех да допусна

да тръгна, без дори да се ръкуваме,

а спомените лудо запрепускаха

на бърз каданс в неискано сбогуване.

Прескочи на сърцето ми синкопът,

щом чух (уж чаканото толкова) "иди си"...

Но как да тръгна? Ти си ми животът.

И смисълът на всичкото ми... ти си.

Не ме предавай, моля те, сърце!
Не му показвай колко го обичам...
Не искам да краде от мен с ръце,
с които вече друга е събличал.

Косите и са в шепите му, виж! -
по пръстите му още се преплитат...
С остатъците ли ще се тешиш? 
(защо, сърце, и малкото ти стига...)

Обгръща те със нейния парфюм. -
Не те ли унижи пре-много вече?
Обичай го, но нека е наум!
На думи - любовта ти само пречи...

Не ме предавай, чуваш ли, сърце!
Поне веднъж опитай да не плачеш.
За него си преплувано море!
Едва ли нещо повече ще значиш...

Искам завинаги да те забравя!Да не бъдат вече нощите ми тъжни!Да не си спомням, че съм те познавала!С обич раната ми някой да превърже!

Искамда те махна от сърцето си завинаги,нали аз сама там те поставих,а ти прониза го с камата на лъжите сии със сълзи от кръв го остави да плаче!

Искамда се радвам на звездите, на цветята,да приема като лек живота красив,но не ги виждам, отразяват се в сълзата,която напира постоянно в моите очи!

Искамда те залича от моята памет,да те зачеркна и от моята душа,но Любовта се бори и не се предава,ще ми стигнат ли силите... не знам!

Искамтъгата, която гърлото ми дави и болката, която в гърдите ми тежи,да захвърля далеч и само спомен да останат -една тъжна любов и един стих!

И все пак ако някога назад се обърнаи си спомня за отминалите изстрадани дни,да се усмихна и с радост да прегърнаедна нова любов, дошла да ме спаси!

Понякога ще идвам във съня ти,
със вятъра ще вляза тихо,
до теб ще поседя притихнал,
а после пак ще си отида.

Понякога ще ти донасям спомени,
забравени от теб отдавна,
попиващи те в нощите изгубени,
пробляскващи във паметта ти хладна.

Понякога ще гледам те отблизо,
приседнал скрит във мрака,
а после невидян ще си отида,
защото някой там те чака.

Понякога ще плача безутешно,
със сълзи истински, горещи,
очите ми във болка ще се давят,
изгаснали като стопени свещи.

Понякога ще моля да те няма
и в мене да убия любовта,
но знам, че мога да го сторя,
само ако тръгна след смъртта

 Тя:

Виж, плача и не ме е срам,

сега за себе си ще ти разкажа.

Какво ще си помислиш ти, не знам,

но няма вече да те лъжа.

Обичам те и много ме боли,

защото виждам, че е споделено.

Наречи ме ''луда'', но моите очи,

от нашто "щастие" са окървавени.

Той:

Не те разбирам, пак използваш много думи...

Кажи ми просто, че не ме обичаш!

Тя:

Не е всичко толкоз лесно,

с теб се задушавам,

обичам те, но много често,

се чувствам, все едно, че се продавам...

Той:

Но аз не искам да те купя!

Нима лошо е, че те обичам?...

Тя:

Но не ме караш да летя,

обичаш ме и аз се свличам,

в бездната... и губя си съня,

трябва да пълзя, за да те обичам...

Той:

С тези думи ли ще ме оставиш?

И ще си тръгнеш? Любовта не се римува...

Тя:

Но ти си празен, нямаш чувства,

щастието за теб е план, хартия,

а за мен е някакво изкуство,

не робство, нито плен... стихия!

Той:

Стихията си ти за мен,

но сърцето ти отново се страхува,

защото, запомни от мен -

любовта кърви, не се римува!

Такава съм, защото съм жена –

променлива, влудяващо различна.

Понякога съм ангелски добра,

понякога на демон заприличвам.

Недей да ме упрекваш,  че безчет

любовни думи мога да повтарям,

а после, по-студена и от лед,

с мълчание от студ  да те изгарям.

Че може днес от гняв да се взривя

и в мене да изригнат сто вулкана,

а  утре - кротка, мила и добра –

да легна аз до мъжкото ти рамо.

И зарад мен  горкото ти сърце

без милост и без жал да е сломено,

а  след това,  с наивност на дете,

да  плача за врабче с крило ранено.

Не ще ме разбереш, не ме вини!

И други преди теб не са успели.

През вековете колко ли жени

духа си буен в мойта кръв са влели!

И в лабиринтите на моята душа,

когато безвъзвратно се изгубиш,

недей, не ме упреквай за това!

Ти сам във мен поиска  да се влюбиш!

Днес е нашият ден.

Той изгря.

Да не чакаме.

Да го живеем.

Аз не питам.

Аз идвам сама.

Този миг

е единствен

за мене.

Не отлагам

за утре

любов.

Днеска давам.

И днеска си вземам.

Много кратък е

този живот.

Нека бъде

любовна поема.

Със стара песен пак изплува

стар спомен за стара любов

и започнах стар сън да сънувам...

Така стар, а и толкова нов!

Как хубавите неща бързо свършват,

а колко дълго чакане изискват,

колко рядко получават щастлив завършек

и как всяка капка живот изстискват!

Със стара песен пак събудих

стария спомен за твойто лице

и както преди кръвта се разбушува,

както преди затупка моето сърце...

Как хубавите неща нараняват,

 а как се смееш, докато те убиват

и как уж от времето минава,

а аз пак със спомена за теб заспивам!

                       .    .    .

И стари страници прелиствам

от албум със снимки на старото "ти"...

Кой със тази съдба ме ориса -

за теб да проливам стари сълзи?!...

Не съм от тук, за мъничко минавам.
Поспрях за ден във твоя свят.
Донесох ти от моите вълшебства
и няколко парченца красота.
Приших на джоба ти усмивка от лалета
и в дланите ти нежност посадих.
Не съм от тук обаче. И ще тръгвам.
А ти ми обещай да си щастлив.
Ако понякога ти стане страшно тъжно
за мен, момичето незнайно откъде,
не гледай сред звездите да ме зърнеш.
... Забравих се във твоето сърце

Нощ самотна - път за нас далечен.
Луната пълна, звезди проблясват,
лица тъжни и един миг обречен,
а мечтите мои в твоите угасват.

Искрица нежна към теб отправям,
а сълзите си тая в душата.
"Обичам те!" до теб повтарям,
но раздялата сестра е на Съдбата.

Обичах те безгрижно и до лудост чак,
горях и тръпнех в твоята прегръдка.
Сега усещам в погледа ти мрак -
любовта ни бе от сън по-кратка.

Какво се случи с думите велики,
чувства неизменно благородни,
докосвания в пухени завивки.
две тела в едно - сродни!?

Минало велико и незабравимо,
спомените близки и прекрасни:
ти стори нещо непростимо,
завеща ми сънища ужасни!

Ти бе за мене слънчев лъч
в дните, изпълнени със тъмнина!
Ти бе за мене капка дъжд,
когато нямаше около мене грам вода!

Благодаря, че ме научи как да вярвам!
Благодаря, че ме научи да се боря!
Благодаря, че ми показа как да мога!
Благодаря, че бе за мен подкрепа и упора!

Прости ми, че понякога забравях!
Прости и миговете, когато те оставях!
Прости, че толкова те наранявах!
Прости ми и грешките, които направих!

Мисля за моментите, които споделихме,
мисля за това, колко много преживяхме!
Спомням си и как всичко си делихме,
спомням си и пътя, който извървяхме!

Колко много време мина оттогава!
Но нашето приятелство завинаги остава!
Пътищата ни се разделиха,
но нима това е края?
Едно приятелство така лесно не се забравя!

Един мой приятел казва следното "Нямаш право да казваш "Обичам те" при положение, че си отиваш..."

            Липсва ми гласът ти... Липсва ми усмивката ти, която ме караше да вървя щастлива по пътя и да се обръщам назад, за да те погледна отново... Липсва ми блясъкът на очите ти, който сияе дори в моите сънища... Липсваш ми ти! Липсва ми начинът, по който ме караш да се чувствам!

            Липсват ми онези моменти, в които не се нуждаехме от нищо друго – имахме нужда само от себе си и това ни беше повече от достатъчно... Липсва ми сигурността, която имах, когато се намирах до теб – онова чувство, което ми нашепва, че щом съм с теб, няма да ми се случи нищо лошо... Липсват ми твоите прегръдки и думите, които винаги знаеш кога да кажеш... Боже мой, така ми липсваш и сега!!!

            Липсваш ми, страшно - страшно много! Искам да бъда до теб, но не мога, ти си толкова далеч...

            В сърцето ми винаги ще има едно местенце само за теб – недостъпно, запазено от всички останали. Може би така ще те нося винаги със себе си... Ти си част от моите мечти – от онези красиви, но болезнени копнежи... Ако имах толкова могъщи сили, бих преобърнала целия свят, за да бъда до теб! Защото само мисълта за теб ме кара да потръпвам и да ми омекват коленете... Защото само споменът за теб ме кара да се усмихвам... Липсваш ми, как ми липсваш само!

            Липсват ми онези откраднати и скрити погледи... Липсват ми онези твои усмивки... Липсва ми чувството, което изпитвах, когато минеше покрай мен, когато трябваше да събера смелост да те погледна, когато засичах яснотата на очите ти, вперени в мен... Липсва ми това, което изпитвах, когато се обърнех след като си ме подминал, и виждах как ме гледаш... Бях толкова влюбена – като дете, като наивно и глупаво дете... Но бях щастлива...

            Липсваш ми! Всеки ден очаквам да те срещна пак случайно по пътя, макар и отлично да знам, че си много далеч... Всеки път минавам по една и съща улица и очаквам да те зърна там – както преди... Винаги отивам там, където знам, че обичаш да ходиш, и се моля на всички богове да те видя, да чуя гласа ти... Всеки миг очаквам някой да ми каже, че си се върнал, че си тук, толкова близо до мен...

            Липсваш ми! Просто болезнено много ми липсваш вече... В непознатите по пътя очаквам да срещна теб, но те няма, знам...

            Тръгвам... усетила аромата на твоя парфюм, аз 

тръгвам след някого, очаквайки да бъдеш ти... Скриваш се зад ъгъла на улицата, аз се усмихвам... Догонвам те и с туптящо сърце те хващам за ръка... Ти се обръщаш... но това не са твоите очи, твоята усмивка, това не си ти... Излъгала с

ъм се... отново... Отново се загнездва в гърдите ми позната болка... Как ми липсваш само!...

            Липсваш ми! Потъвам в спомените, за да бъдеш отново до мен... Градя феерични мечти... Но теб още те няма... Как мога да опазя мястото до себе си, докато се завърнеш?!... Липсваш ми!

            Липсваш ми...

 Виж я колко хубава е станала…
- Познаваш ли я?
- Познавах я… някога тя беше моето момиче…някога усмивката 'и беше истинска,някога знаеше как да обича…сгушваше се в мен и можеше да не ме пуска цяла вечност…поглеждаше в очите ми,усмихваше се и не казваше нито дума,беше толкова невинна и добра,малка и наивна…не знаеше нищо за себе си и за света,знаеше само,че ме обича безкрайно много…виж я сега…минава през всичко и всички без да се замисля,преструва се,че е щастлива,но аз я познавам и виждам безразличието и тъгата в очите и…забравила е какво е любов…за нея са важни само интересите 'и и мнението на хората…съжалявам,че не успях да я запазя такава,каквато беше…съжалявам,че не успях да й дам това,което заслужаваше …
- Защо не сте заедно?
- Защото с безразличието си я превърнах в това,което е сега… Осъзнах,че тя беше най–хубавото нещо в живота ми и че я обичам повече от всичко,но за съжаление твърде късно … — 

СТЕНАТА

На гробището бялата стена
ни разделя.
Вечер ти заспиваш до мъжа си,
аз лежа зад нея.

Ниска е стената, ала няма
как да я прескоча.
Твоята измяна ми тежи
повече от мраморната плоча.

Обичам..

Обичам те.
Перо от бяла птица,
звезда, откъсната
от всемогъща жрица.

Обичам те.
Дъга рисувана със пръсти,
езеро, попило
страсти кръстни.
Обичам те.
Сълза от грубост онемяла,
ръжда по устните,
от истината премълчана.
Обичам те
и друга дума просто няма,
която да сближава
ада с рая.

След любовта остават телефонни номера. След любовта остават чаши с гравирани монограми, откраднати от по-добрите мотели. След любовта остава една маса в "кафене" и учуденият поглед на сервитиорката, когато ни вижда с други. След любовта на устните остава металният вкус на несполуката. Остават адреси на стаи "от четири до шест". След любовта остават изреченията: "изглеждаш чудесно, никак не си се променил/а..." и "обади се някой път, нали пазиш телефонния ми номер?" След любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любовта. След любовта остават мелодиите по радиото, които постепенно излизат от мода. Остават тайните знаци, любовните шифри, остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще влезе някой. Трак! - поставената слушалка, когатo се обади нечий чужд глас. Хиляда и една лъжи... След любовта остава изречението "Аз ще вляза първа в банята" и отговор: "Няма ли заедно?" - този път не! След любовта остават съучастниците: пазителите на тайните, които вече не са никакви тайни. След любовта остава лекото вълнение, когато пътьом вдъхнем познатия парфюм на някоя непозната жена. След любовта улиците са празни, а градът - пуст. След любовта остават препълнените пепелници и празното сърце. Навикът да се палят две цигари едновременно. Случайно направени снимки, загубени фиби, таксиметровите шофьори, които не ни обичаха, и цветарките, които ни обичаха. След любовта остава наранената суета. След любовта остават други мъже и други жени. След любовта не остава нищо...

Власт не се упражнява с бичове, мечове, огън или пушки. Онова, над което властта е безсилна, е душата. Вбий в нея клин, вкарай пръсти в прореза и тогава човек ще е твой...да накараш човека да се чувства нищожен.Да убиеш стремежите и почтеността му. Трудно е. И най-калпавият сред вас, отчаяно търси някакъв идеал.Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отсичаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, за най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички - и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенството.
Не си поставяй за цел да унищожиш всички храмове - ще уплашиш хората. Издигни в култ посредствеността и храмовете сами ще се изравнят със земята.

"..Защото смели са онези,които вземат решенията си със страх, които, задавайки си въпроса дали постъпват правилно или грешно, страдат от всичко, което правят.Но въпреки това действат. Действат, защото вярват в чудеса!
Който се опитва да притежава едно цвете, ще види как красотата му увяхва. Но който просто съзерцава цветето в полето, ще го има завинаги! Защото то ще е свързано със залеза,с мириса на мокра пръст и с облаците на хоризонта. Любовта е свобода!!!
Никой не може да притежава залез, който наблюдава, никой не може да притежава дъждовния следобед, когато дъжда бие в прозорците.Или мига,в който си се чувствал прекрасно,защото ти е било достатъчно да помълчиш с някого…,или вълшебния миг,в който вълните се разбиват в скалата. Никой не може да притежава най-красивите неща на земята. Но може да ги познава и обича!... "

"Брида"

"Аз те попитах за какво мислиш,а ти ми каза:
-Не зная.Вятърът отвява мислите ми като калинки.
Тогава аз вдигнах ръка,хванах една мисъл и я затворих в шепата си
като в кибритена кутийка.Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:
-"Не искам да си отиваш!"
Усмихни се.
Какво,че ще си отида?
На далечен път заминават и жеравите,но ще се върнат.
Зад червените къщи изчезва Слънцето,но ще се върне.
И влаковете се завръщат,нали?
И хората.
Какво са разстоянията - метър и километри?
Има очи,които виждат през високите планини.
Има мисли, които летят над безкрайните равнини.
Има хора,които никога не се разделят.
Усмихни се.
Има хора,които никога не се разделят"

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които,
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори, че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани".

Ела и тази нощ последна,
да помълчим край синьото море.
В очите ти за малко да погледна,
преди сърцето ми да спре.

Да ни нашепва митове прибоя,
легенди страстни да плете.
И да почувствам всяка мисъл твоя,
преди сърцето ми да спре.

Да ни погали вятъра усмихнат,
ръцете ни в едно да преплете.
Косите ти в очите ми да влизат,
преди сърцето ми да спре.

Да ни посвети мъничко Луната,
букет звезди да поднесе.
И нека моя е вината,
че спряло е едно сърце

Защото от Небето не зависи
природата на собствения климат.
Защото няма нищо твърде чисто,
когато си от кал и обозримост.
Защото не напускаш коловоза,
описващ идеалната окръжност.
Защото не виреят само рози
във почвата на земната ти същност.
Защото с нокти, липсващи от корен,
все пак дълбаеш дупка към звездите.
Защото си като земя отворен
на болката узряла за браздите.
Защото тежко в себе си присъстваш,
когато се надбягват ветровете.
Защото правиш люлки или кръстове
от волно засадените дървета.
Защото, стиснал сламката в окото,
все пак си цял след корабокрушение.
Защото заразени сме с живот.
А другото е грим и осветление..

Пеперуди

Там, дето пеперудите отиват да умрат наесен -
там ме търси, когато другаде ме няма вече.
ще ме намериш над неподвижната вода надвесена,
спокойна, бяла и космически далечна.
Аз няма да ти отговоря, затова не викай:
ще слушам как се сипят песъчинките на времето...
Не можеш ме изведе, като Евридика,
не можеш даже пръстите ми в своите да вземеш -
погледай ме в кристала на вечността заключена,
безпаметна, безчувствена и безтелесна -
и си върви ....
Но по-добре е никога да не научиш
къде отиват пеперудите, за да умрат наесен.

“He’s not perfect. You aren’t either, and the two of you will never be perfect. But if he can make you laugh at least once, causes you to think twice, and if he admits to being human and making mistakes, hold onto him and give him the most you can. He isn’t going to quote poetry, he’s not thinking about you every moment, but he will give you a part of him that he knows you could break. Don’t hurt him, don’t change him, and don’t expect for more than he can give. Don’t analyze. Smile when he makes you happy, yell when he makes you mad, and miss him when he’s not there. Love hard when there is love to be had. Because perfect guys don’t exist, but there’s always one guy that is perfect for you.”
― Bob Marley